Бай Ганьо в двореца
— Язък! Ти трябваше да бъдеш
в двореца на разговявката, да видиш материал…
— О-о! Бай Ганьо, Христос воскресе! Беше ли в двореца на разговявката?
— Кой, аз ли? Ами че аз ако не бъда, кой ще бъде — отговаря ми бай Ганьо и като си засуква левия мустак, удря ми едно лукаво око, тоест: „Доде има ахмак свят, бай ти Ганьо изпуска ли келепиря.“
— Е, как минахте? Беше ли весело?
— А бе кой ти гледа весело, келепир имаше богат! Нарязах се като… таквозинака… Знайш, страстна неделя, постих, постих, издувах се с този пусти фасул, па и армея отгоре, изгладнял бях като тахтаба. В събота троха не турих в уста. Па взели, че турили разговявката в два часа през нощта… Доде стоях на черква, като че триста пиявици ми смучеха в корема. Плюйш, плюйш и плюнка не остана. Речеш да запушиш — не върви, горчи ти в устата… Казаха „Христос воскресе“ — часът дванайсет, как се чака до два часа! Казах на домашните си да идат да си отговяват самички, па влязох в „Червен рак“. Там, брате мой, пълно с хора като мене — цилиндри, еполети, ордени. И те чакат да удари два часа. Седнах до една дълга маса, гледам, няколко бекяри отговяват. Наредили оная ми ти маса със закуски, прасета, па и варненско вино отгоре — да ти прикапе на стомаха. Като погледнах само кожицата на прасенцето, щеше да ми изхвръкне акъла. Е, какво, биваше да попитам тези бекяри: „Какво ядете там бе! Прасе ли? Браво! Я… таквозинака… малко с кожичка…“ — и щяха да ми дадат хората. Ама на. Срамежлив съм си от малък… (Я си дай табакерата, ти пушиш хубав тютюн, Ивановият хич не го бива, на махорка мирише…) Замляскали ония ми ти бекяри, доядя ме да ги гледам, па си обърнах очите на друга страна. Рекох да плюя, че де слюнка! Слепили ми се червата. Помислих да си заръчам едно пиво, па възгечтисах. Затуй ли гладувах, то се казва, два дена… Уж се обърнах да не гледам онези, па те, като че нарочно, да ги вземе дявола, все дъвчат и все прасето хвалят. Идеше ми, знаеш, да стана, че да им грабна от устата туй пусто прасе… Да мога да се наведа, да си понатисна така стомаха — не се сеща толкова глада, ама не мога да се наведа. Фракът ми тесен, ще се разцъфти на гърба. Хай, да го вземе мътната! Па и яката колосана твърдо, че като ми застъргала шията като трион… Притъмня ми на очите. Излязох от Рака, запътих се къде двореца. Не иде да влезеш рано. Аз имам един гавазин приятел, хем добър приятел, даже ако питаш, малко и роднина ми се пада, ама все не уйдисва. Па и да влезеш рано, все едно, няма да ти подложат веднага трапеза. Обикалях, обикалях около портите, заболяха ме краката. Еле по едно време дррр… един пайтон, подир малко дррр… друг пайтон. Влязоха в двореца, слава богу! Позасуках си мустаките, изкашлях се и хайде подир тях. Влязох вътре, гледам, гавазите, конвоят, наредени вече. Едно бръснато момче се спусна да ми съблича палтото, аз му измъмрах едно: „Извинете, господине, гледай си там работата“, и не му дадох да ме съблича. То се засрами и отиде да съблича други. Как ще му дам да ме съблича бе, брате? Ръкавите на палтото ми, сиреч не ръкавите, ами астарът отвътре изпокъсал се като… таквоз. Нейсе. Качих се аз горе, ама преди да се кача, хвърлих едно око в долните стаи — трапезите наредени чиста работа. Събра се свят. Почакахме и тука малко и излезе княза с княгинята. Този път те по християнски бяха хасъл стопанин и стопанка. Раздадоха ни по едно яйце…
— Ръка целувахте ли пак?
— Е, хелбетя… А бе аз за такваз трапеза и сто ръце би целунал. Нейсе. Мина се и туй митарство, че като се урнахме, брате мой, из стълбите надолу… Ако щеш, вярвай, ако щеш, не, аз през три стъпала се мятах, щях да се блъсна в огледалото, ама не оставих да ме превари никой. Докопах хайвера, че като задълбах лъжицата, ако е било по-малко от половин кило — грях да ми е на душата. Оная ти риба майонез, ония ми ти закуски, имената им не зная, че като зинаха ония ми ти уста… Остави се!… Ядох, ядох, тъпках… и досега се чудя как не ми се пръсна стомаха. Ами пиене… Кога съм си отишъл, как съм си отишъл — заколи ме, не помня… Уфф!… Още ме боли главата от туй пусто шампанско… Че остави това, ами като взех, че си наблъсках джебовете с пасти, па те меки, да ги вземе дявола, че като се размазаха из джеба ми… Е, хайде сбогом.
— Сбогом, бай Ганьо.
София, 5 април 1892 г.
Алеко Константинов
Бай Ганьо в депутацията
Е, не можеше ли сега без него, ама де-де! Не беше ли санким съвсем достатъчно да свършат работата само официалните делегати, ами трябваше и бай Ганьо да си въвира гагата. Мигар, ония, официалните, не бяха в състояние да покажат пред външния свят какво значи българин и български патриотизъм. Ами че такива характери като човека с окладистой русской бородой, или пък оня, който е похож на французика очень бойко и плавно говорит по французски, или най-сетне известный болгарский дипломат малко ли бяха? Даже ако питате, само последният им стигаше на русите. Человекът, когото руската преса нарича болгарский дипломат, е всъщност филибелийски сапунджия. Какво значи прогресивна нация! Когато българските сапунджии минават в Русия за дипломати, представете си пък какво ще стане да се яви пред Матушката един български хасъл дипломат, а? Колкото и да си скромен, не можеш да не се гордееш! Наистина, справедливостта го изисква да признаеш, че и французите малко позаприличват на нас: техният Феликс Фор от кожарин стана президент на Републиката, па и римляните имат подобен случай: Цинцината помните ли? Но ний ще надминем и едните, и другите. Опитайте се например да се изправите насред чаршията със завързани очи: аз ви уверявам, че първият българин, когото вий хванете и попитате: „Желаеш ли да станеш български княз?“ — без да се колебае една минута, ще ти отговори утвърдително; може би само ще ти тури условие подаръците и бакшишите, които раздава, да се изплащат не от платата му, а от хазната…
За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ? Ама ще речете, че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят — иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите уста не глаголи народът български… Но аз, непоправим оптимист, мисля си, че съдбата е преплела бай Ганя в тази мисия само и само за да запази депутацията своя настоящи български национален характер, защото, както щете, но окладистая русская борода, французик дипломат — не звучат български. А че бай Ганьо е държал високо и с достолепие знамето на българския патриотизъм, това ще види всякой ясно от следующото интервю. (Няма защо да поменуваме, че първият господин, облечен във фрак, който влезе в стаята на бай Ганя и пред когото бай Ганьо успя да излее своите братски чувства, беше не кореспондент, а келнер от гостинницата. Малко недоразумение, но какво да чиниш? Накипели в гърдите искрени чувства, замъглили се очите от умилителни сълзи — твърде е естествено да стане грешка.)
Влиза кореспондент. Бай Ганьо беше ли си приготвил нарязан лук, не беше ли — не зная, но мога положително да утвърдя, че очите му се просълзиха:
— О-о, здрасти, братушка, здрасти. Девет години, братушка, девет! Не е ден, не са два, девет години — и заплака бай Ганьо.
Всеки би помислил твърде естествено, че братската среща след дълга печална раздяла препълнува с нежни чувства гърдите на бай Ганя и избитъкът на тия чувства се лее във вид на умилни сълзи; но какво беше учудването на кореспондента, когато видя, че моментално лицето на събеседника му се проясни, и чу от устата му следующите думи, изказани като че крадешком, с едно подмигване:
— Ама да знайш какъв венец сме яптърдисали, здраве му кажи — чиста работа! Не тъй бакър, сребро — ами чисто злато. И знайш ли колко струва? Как ти мислиш, братушка?… На мен да поднесат русите например, санким де, такъв венец, и краката им ще цалувам — какво хортуваш, не е шега, злато! Хем чисто злато, не така…
— Ами у вас там движение някакво македонско се начнало — отклонява разговора кореспондентът. — Намирате ли, че това движение е своевременно?
— Движение ли? Какво движение?! — учудва се бай Ганьо, като че за пръв път чува за таквоз нещо. — Я недей се кахъри! Никакво движение няма… Чапкънска работа! Хайдучаги! Хич за въстание време ли е сега? И какво искат тия хаймани — не мога да разбера. Твоя милост, знайш ли какво? Не зная дали знайш — има един ферман от 1870 година за шестима владици в Македония — трима са дали, още трима ще дадат, па ще си седнат всички на задника! Това им е зора!
— Ами Берлинския договор?
— А бе я ги запуши тез… За друго да си приказваме. Я ми кажи ти мене Драгана Цанкова познаваш ли?
— Да, мисля, че доста добре го познавам.
— Е? — и бай Ганьо усили въпроса с едно двусмислено шаване на пръстите си. — Как ти се види тоз чиляк?
— Мисля, че е един добър патриот.
Бай Ганьо се засмя неестествено и си заклати главата:
— Па-три-от ли? Е-хе-е, да го зна-еш каква ми е сто-ка! Че той помислил ли е един ден за свойто отечество. Той гледа да настани само себе си и зетя си. Такъв си е от малък, нали го зная. За патриоти ако питаш, ний сме хасъл патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двесте — сто и петдесет рубли ми вържете на месец, че да видиш ти какво прави бай ти Ганьо… Че как ме хесапиш, твоя милост! Туй не е Абисиния…
— Обядвали ли сте, господин Балкански?
— Защо питаш? Да не ме поканиш я на обед, я?… Аз приемам. Славяне не сме ли?
Интервюто се прекъсна.
София, 1 юли 1895 год.
Алеко Константинов