ХАРАМИИ - 1

В зори стотина в боя бяха -
и само те се отърваха;
един до други те вървят
по стръмния планински път.

Превързани са люти рани,
ала по дрехи изподрани
струи от кърви се вият
и капят по планинский път.

Залюшнат грохна там едина;
в замая другите двамина
отминаха, без да се спрът,
по стръмния планински път.

Ръка протегна и пошушна
невнятно другий, и се люшна -
и по очи се повали…Трупът
запречи там планинский път.

Възпрян, другаря си погледна
последния с усмивка бледна
и рухна - труп върху трупът
сред тесния планински път.

Грей чуждо слънце в тоя чужди край;
устата жад, тъга душата трови.
Зловещо дрънкат тежките окови…
Ах, докога ли тоя път ще трай!

Ей падна вечер. Грохнали, без мощ
оковите си те едвам влечаха.
В пустинята низамите ги спряха:
ще се нощува тука тая нощ.

Един о друг привързаха ги пак
и скоро всички тежък сън обори.
Един от тях очи си не затвори
и бдя за дълго, буден в нощний мрак.

Размерний ход на нощния стражар
дочуваше едвам той в тишината,
сегиз-тогиз и звън от железата
на сепнат в съне някой свой другар.

А борят го предсънници мечти -
и през мечтите шепот му се стори…
и в полудрямка той очи затвори -
наяве чуден блян му се вести:

Со ведър поглед, с усмех на уста,
над него бе се майка му привела,
ръката си на морното му чело
бе сложила и тъй му дума тя:

"Недей сърце на скърби вдава ти;
край близък е на тежките неволи -
че волята, що бди над хорски воли,
веч иде свойта реч да възвести.

Не вечна е световната беда,
нито са вечни рабските окови; -
виж, съмва - времена настават нови!"
И кротко тя целуна го в уста.

Очи откри той, сепнат на часът -
но блянът блян в душата му остана…
На тъмна нощ дошъл бе ден на смяна…
Тъкмяха се другарите за път.

Грей чуждо слънце в тоя чужди край;
устата жад, тъга душата трови.
Зловещо дрънкат тежките окови…
Ах, докога ли тоя път ще трай!

Една е у майка, на братя седмина,
Петкана девойка напета,
и дойдоха нея да искат Загорци
през девет села от десето.

Босилко Радойкин, най-личен Загорец,
допратил е китени свати;
Петкани невян и огърлица бисер,
а майци й похти с позлати.

Шестима я братя не вричат, далеко -
и майка сама не пристава…
Най-малък брат Лазар, един само склонен,
потихом ги тъй увещава:

"Не връщайте, майко: такъва късмет се
не всякога пада на сгода;
Босилко е личен и ударен момък,
из първи от първа е рода.

Дали му се лесно доброто намира,
доброто и харното име?
За връщане лесно - но вижте отпосле
сами да не се пишманиме.

Далеко бил уж - това да е грижа!
Та ние сме братя седмина;
наред по веднъж да й идем на гости -
и седем са пъти в година!"

Полъга се стара Петканина майка,
несговорни братя склониха.
Неделя бе днеска, през горна неделя
Петкана девойка жениха…

И дома се върнаха весели братя
от сестрина сватба в Загоре:
но щом сете върнаха, черната чума
сполетя ги в бащино дворе.

И всички тя в гроба без време отвлече,
сал стара им майка пожали -
да има гробове им кой да спохожда,
свещица за мъртви да пали.

Осъмваше утром горката им майка
и вечер замръкваше тамо,
от гроб на гроб ходи, нарича и плаче -
ден минва в наричане само.

Гробове им черни реди и полива,
обкича с босил и върбина.
И само отминва Лазаря гроба,
и Лазаря люто проклина:

"О, бог да даде нестопен да останеш!
Дух бродник духът ти да стане…
Че ти ме подстори, без време да женим
в далечно Загоре Петкана.

Та няма днес кой в непосилна неволя
тъга от сърце да развърне…
О, милост за тебе от бога да няма,
лице той от теб да отвърне!"

И Лазарю вече докрай се додея
от майчини клетви зловоли,
от майчини думи и тежки и грозни…
И той се на бога примоли:

"О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават
по-грозни, горчиви наветви,
и сякаше змии се впиват дълбоко
в сърцето ми майчини клетви.

Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,
кон добър от дървено ложе,
ошел бих, довел бих от пусто Загоре,
Петкана при майка си, боже!"

И стори се чудо - чу господ молбата
и тесния гроб се разтвори.
И яхна си Лазар припряната коня -
потегли направо в Загоре.

Премина край девет села и отби се
в десетото, Каменна Чука,
там право се спря на Петканини порти
и тихо на порти почука.

"Стани, поемни от ръцете ми плоска
и хайде со мене Петкано,
че седем сме сватби подигнали - дойдох
на весели сватби с покана!"

Излезе Петкана, та брата посрещна,
ръка му цалуна, и тръпна,
подникна го мълком под вежди и тъй му
сподавени думи пошъпна.

"Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете
и образа синкав, подпухнал?
Болял ли си болест невярна, че тъй ти
миришеш на пръст, на подмухнал?"

"От болест не ще е… Но къщи сме седем
подигнали, сестро, туй лято;
на пръст аз доганям, че ред ми се падна
самси да префърлям земята."

Петкана се върна, стъкми, премени се
со нова за сватба премяна -
и тръгнаха. Ето, откакто на път са,
ден мина и други настана.

Ей майчино село далеч се съзира;
през валог навлизат в лозята;
в почуда озърна се плахо Петкана
и с думи изви се към брата:

"Мина виноберма и всички лозя са
обрани и вече прибрани,
а нашите, братко, какво още чакат?
Виж, ронят ги черните врани!"

"Лозята ги дадохме ние пролетес
на изпол, че много ни бяха;
неволя слетя изполци другоселци -
лозята небрани остаха!"

Ей дойдоха близо до самото село;
край село широки ливади.
И още по-плахо, изново се брату
Петкана тогава обади:

"Веч късна е есен, коситба се мина,
вей острия вятър есенни.
Прибрани са хорски ливади - защо ли
сал наште стоят некосени?"

"Пролетес отидоха в Добруджа пуста
вси братя на кяр цялолетен -
самси не можах да сколасам навреме,
от болест невярна сполетен."

"А къщите как ги сколасахте?" Лазар
наведе посърнало чело:
"За къщите, сестро, не питай: ще видиш,
когато пристигнеме в село!"

Вървят те през селото… И смаяни люде
изглеждат ги в страх мълчеливо -
и бягат… Настръхнали псета по двори
баучат и грозно, и диво.

Ей старата църква само посред село,
со бял зид висок обградена;
изтракаха порти - излезе стария
со черен чембер прибрадена.

Пристъпи през прага и очи подигна,
но смръзната тамо застана -
юздата изпусна неволно и в ужас
към брата възви се Петкана.

Но зърна пред нея как той се превърна
на чад - и невидим изчезна…
Кат гръмната мигом в почуди, Петкана
не сети от коня как слезна.

Към майката щерка, към щерката майка
се спуснаха виком веднага -
со плач сете живи пригърнаха двете;
и паднаха мъртви пред прага.

"Мир, мир!" - едногласно военний съвет,
от грозната вест унесвесен,
таз вечер реши… Во походний си плащ
загърнат, над стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
в невесели мисли унесен.

Пред тъмний му поглед безкрайно поле
завяно со сняг се разстила -
и труп върху трупи… Свирепа е рат
там кръвна коситба косила…
Оръжие сложили, живите в плян
отиват на робско чернило…

Но ето че вестник и морен, и блед
промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък поклон
продума към царя смутений:
"Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
дванайсетте полка пленени!"

И сепна се в мисли унесений цар,
претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: "Но завръщат се те
сакати и слепи нероди -
на сто-душ е само оставен от тях
един едноок да ги води."

И думи на думите грозни в ответ
се царю в сърце отзоваха:
"Излез! Посрещни ги! - Или смелостта
се смръзна в душата ти плаха?"…
Той стана, възлезе на ближния хълм;
след него войводи вървяха.

В полето, загърнато в сняг, там далеч,
чак поглед дето достига,
от глухия стан до смъглени гори,
извива се черна верига -
люлей се, примъква се бавно насам,
и стон до небето се дига.

Могъщия цар, пребледнял като смин,
към тъмната граница южна
се взря и с закана издигна ръка
и нещо нечуто прошушна -
но в миг залюлян, полетя настрана
и наземе възнак се люшна…

Притекоха се воеводи завчас -
но царят веч мъртъв лежеше:
по хладни му устни червена тъсма
кръв топла се излек струеше…
А грозно войнишкият стон надалеч
кат песен надгробна ехтеше.