ЗМЕЙНОВО ЛЮБЕ
Плахи звездици в небе потъмняха;
рано без време петлите пропяха…
В село се късни прибират жътварки.
Хубава Яна припират другарки:
"Яно, каква е таз твоя промяна?
Весела беше за час и засмяна -
що е че ходиш тъй грижна, неволна?
Нещо потайно не би да си болна?"
- Болна съм, дружки, зла болест ме бие,
лазят ме тръпки, свеста ми се вие,
вихър се кани, а прязнощ е тъмна…
Кой знай до утре ще ли да осъмна!
Ясния месец зад облак потъна;
въхър налетя, дървета прегъна…
Яна низ пътя се бъхти, превива;
като веда е - ни мъртва, ни жива.
Около нея в почуди жътварки;
хубава Яна припират другарки:
"Яно, що ходиш, що кършиш ръцете?
Де ти е памет? Що е на сърце ти?"
- Свива се сърце и памет се губи…
Дружки, неверници, змейно ме люби.
Пусти остали вси билки чемерни.
Ох, не напусто са облаци черни! -
Лавнаха псета далеко по двори,
тъмното небо се надве разтвори -
и стреловита светкавица блясна;
от невиделица трясък се трясна.
С трясък рой налетяха стихии:
змееве, змеици с златни кочии -
цялата рода на змея Огняна,
сбрана на сватба по хубава Яна.
Свиха, извиха - на вис полетяха.
Миг само плахи жътварки съзряха,
хубава Яна с незнайно си любе
как се зад облаци тъмни загуби.
ЛУД ГИДИЯ
"Криво седи, право съди
стар кадия: -
не оставя на мир село
луд гидия!
Не е лудо като други
от селото -
тамбура му яворова
на бедрото.
Рано утром млад гидия
почва леко,
свири леко, а се чуе
надалеко;
надалеко по полето
до жътварки -
сърпи пущат и зафърлят
паламарки.
Плясват ръце и залавят
хоро вито -
извиха се, изтъпкаха
златно жито…
Дойде пладне, лудо-младо
не почива,
колко свири, толкоз повеч
зле отива:
че се чуе до невести
на реката -
те забравят бухалките
и платната,
та на хоро се залавят
пощурели,
дойде порой и отвлече
платна бели…
Падне вечер, луд гидия
не престава -
на бабите край огнище
мир не дава;
насам, натам - унесат се
в глас далечен;
огън гасне - все зелника
недопечен!"
Криво седи, право съди стар кадия:
"Скоро тука тамбурата, луд гидия.
Де, да видим що е това за свят чудо,
как тъй става старо - младо, младо - лудо."
Занаглася тамбурата момко млади -
стар кадия по брадата се поглади;
дръпна лудо теловете за налука -
стар кадия кравай мустак позасука;
ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -
че се сепна кадиево сърце мъжко;
и непочнал истинската луд гидия -
на юнашки нозе рипна стар кадия:
сви, изви се чак от подът до тавана! -
паницата с мастилото от дивана
и торбите с харзували по стените,
като пилци полетяха из мъглите…
"Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!
Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба - то за свят е чудо."
КЪСМЕТ
Когато господ-бог привърши в небесата небесни залисии, той слезе на земята и съзова по свят що имаше роди, световния късмет да им разпореди.
Застана Турчина пред него първо тамо -
на сърмошит чепкен ръкавите зад рамо -
и стори темане. "Най-първи се вести,
продума господ-бог - какво желаеш ти?"
- Аллах - отвърна той, - дай мене Агалъка!
Да владам, знаеш сам, това ми е най-сръка.
Но воля твоя пак - каквото кажеш ти:
човек върши туй, Аллах що отреди!
"Да бъде!" - рече бог… А ей че се задава
безочливия Грък: пред бога той застава,
като че не пред бог, ами пред свой ортак -
засукал на кравай чак до уши мустак.
- О Кириос, дари на мене Агалъка -
избърболеска той; - ти знаеш не за мъка
е Гърка Грък роден… Късмет според човек!
А пък поминъка со Агалък е лек.
"Да - каза бог, - но виж, че Турчина превари
и зе го. Избери ти дар от други дари."
- Когато е така, дай мене Х и т р о с т т а:
и с нея видя щем да минем на света!
"Да бъде!" - рече бок… А още недорекъл,
ей чорлавий Еврей се прязглава затекъл,
с брада до пояс чак, и блед и запъхтян,
отмеря отдалеч метан подир метан.
- Дай мене, Яхова, каквото ми се пада!
На верния си раб дай малката награда -
дай Агалъка мен… Мерак ми е това…
И с малкото съм аз доволен, Яхова!
"Ей, Агалъка го отнесе веч Агата,
следнего Гърка пък отиде с Хитрината -
остава…" - Яхова, П а р а т а дай тогаз!
И с най-нищожното съм пак доволен аз.
"Да бъде!" - рече бог… А ето низ баиря
и Българина се задава най-подиря,
нехайно замотал един през други крак,
над вежди рунтави нахлупил сив калпак.
Дохожда, спира се и все се пак втелесва,
и гузно по тила с два пръста се почесва:
- Дойдох ти, господи, да ме даруваш с дар -
дари ми Агалъка… да бъда господар…
"Де беше по-напред? Раздяла вече стана
и зарад теб сега един късмет остана."
- Прощавай, господи, по пътя закъснях:
па малко и таквоз… на път се поуспах.
Царвули нали е, изсъхнаха по жега,
та да покиснат ги изух, да ми не стега,
а пуста дрямка… На че там съм и заспал.
"Затуй ще мъкнеш ти сега такава хал! -
отвърна господ-бог: - Такъв ти е късметя!
Кисни цървулите! И таз, що те сполетя,
ти подир ралото влачи я чак до гроб…
Земята работи - и неи бъди роб!"
ПОЕТ
С оръжие в ръка бе заловен той на Балкана и пред съд доведен. Последен изпит беше него ден, и неговия отговор последен.
"Вий питате какъв съм! Втори път,
чесъм поет ви вече отговарям.
Защо въстанах? - казах пред съдът,
но питате и аз ви пак повтарям:
Обичам аз полето, сладкий дъх
на неговите рожбици, цветята -
и привечер кога ги милва лъх,
и сутринта окъпани в росата.
Щом цъфнеха напролет те, при тях
от юг им птички идваха на гости.
Аз от дете с тез птички другарях,
че дивни бяха песните им прости.
Свободни песни… не като онез,
каквито ази пеях - и каквито
сте и от други чували до днес;
то бяха песни от сърце честито -
сърце свободно, -сгряно от лучът на божието животворно слънце, и во което песните растът, като в поле посеяното зрънце.
Такова слънце в моето сърце
не грееше: - то в мрачина бе клето…
И ази грабнах пушката в ръце
да извоювам слънце за сърцето.
Та песните, които то роди, на радост рожби, радости да сеят. Поета - тъй небото отреди - да пей, свободни птички както пеят…"
Присъдата бе смърт. На другий ден, преди зори, обесиха поета. Ръмеше дъжд и вятъра студен като въздишка стенеше в полето.
И неми бяха влажните листа там на липата, дето той издъхна… Откакто на бесило стана тя, там песента на птичките заглъхна.
СЪРЦЕ НА СЪРЦАТА
O love, I am not but love.
Shelley
Алпийските вършини с леден поглед намръщеносе взират към Лагорн, о чийто цветни брегове морето се гали и со ромон тих им шепне най-свидните си блянове, родени в таинствените негови недра. Вей тих вечерник, песен насамотен рибар отнейде с себе си понесъл; а надалеч, към дрезгавия запад разпръснати, рой бели ветрила, подобно леки пеперуди, тънат на небосклона в огнените скути.
По стръмний бряг дружина чужденци се спущаха, подзели буйна разпря. Един от тях, комуто во очите бе сякаше огледано небото, към другите извърнат проговори: "О, вярвайте, честит е само онзи, сърцето на когото е олтар, де пламъка на истината грей - и осветлява разумът." През реч преварил, други се обади там: - Блян на поета! Истината в него е враг на всяка истина в живота. Во истини що из сърце изхождат, намит щастье и наслада само на мисълта безкръвните аскети… Бъди Монблан! На висини възмогнат, обвий се с лед и с леден поглед гледай, това под тебе в мрака що гъмжи. - Но, в него взрян, ръка подигна Шелли - на горди думи с по-горд отговор: "Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз. На слънцето лучите, чойто чело що милват - искам с отблеска им аз да стопля туй, което смръзва той!… Туй който иска, нека дойде с мен. Към всякой връх по стръмен път се ходи и не една въздишка, не едно натякванье водача ще да чуе, от пътници, по него що вървят; но що от туй? Exselsior! Сами те благодарствен поглед ще обърнат към тебе - с теб на висини възйети."
Сияеше во модрия му поглед таинствена и строга мощ. Безмълвно другарите вървяха подир него, залисани от гордия му порив. Невидимия дух на вдъхновенье, челото му засенил, с горд възторг говореше през неговите устни:
"От суетните - суетна присъда! Присъда друга има: който сам е себе си постигнал, той живее во вечността и малко ще да знай, какво ще каже времето за него. И нека ви не плаши мисълта, че бъдещето ще повтори пак лъжите, неразбиранщините вети. Со смъртните и смъртното умира. Туй що на Лета тъмните вълни погълнат, няма да се върне вече со своя рев живота да смути. Век подир века в пъстра върволица ще се изнизват, нищо от предишний в послешний без повтора да намери…
О, не! На дните в безконечний ход, едно, едно ще се повтори пак - към с в е т л и н а възвишений купнеж, към в и с ш е т о стремленията чисти и гордий, властен жад за и д е а л! Ще се повтори онова, което, в световните промени непроменно, е будило в човека человека и смисъл му е давало в живота.
Честит е тоз избраник, чийто дух, като ковчегът Ноев, пренесе от прежний свят в послешний онова, което е в промени непроменно. Той подир смърт от себе си оставя най-чистото, най-хубавото - жица от царството на сенките безплътни, която ще го свързва с тоя мир." Те бяха слезли на самия бряг, там, дето ги възчакваше готова, люляна тихо над вълните лодка. Во дрезгавата далнина небото, с вечерний си лазурно-тъмен плащ, застилаше заспалото море, като сестра заспалия си брат. При сетнята раздяла се обърна пък друг сега и тихо проговори:
- Небесен блян на земен син. Не всякой тъй над света, извърнат от света, високо би можал да се възмогне. - На рамото му сложи с горд замах ръката си, и тъй отвърна Шелли: "Домогвай се до себе си - и възмогнат ще бъдеш ти на тази висота! Грей божий плам на всякого в душата и му целта висока осветлява. Не се възпирай; дето простий смъртен смутен се спира - там хероя почва."
Во лодката се отделиха трима. Под равний мах на леките весла тя тихо се понесе по морето; и галяха я тъмните вълни, тъй както галят блянове високи тям поверений, с тях възвисен дух. Другарите, там спрени на брегът, изпращаха им сетньо сбогом, шапки размахали в издигнати ръце - докле се татък лодката от поглед в дрезгавината вечерна изгуби.
Тъмней нощта. В вълшебна тишина спят небесата, слени с долний мир; и глухий шум на тъмните вълни един сред тая тишина говори - на бездната со говора злокобен. Кат блянове на всесветовен сън, блестят и гаснат ясните звезди, огледани во бездната лазурна.
Попътний вятър лодката влече. Безшум се плъзгат пуснати весла и тримата другари, в разговор унесени, нехайно там седяха, без да съгледат облаците бурни, на буйна рат подобни, как прииждат и сбират се и трупат в небесата.
Възлегнат на кърмилото един с въздъх към Шелли се така обърна: - Да; да не бяхме слаби! А защо, с това съзнанье, ощений се рвем да бъдем силни? Де е тази сила, що би могла и нази да окрили? "Тя в нас е! Бягай в себе си - живей в сърцето, като жрец в свещений храм, и твоя дух ще бъде окрилен!"
- Утопия това е, Шелли. -
"Утопия! И тъй да е - в живота утопиите само дават цел и человека во човека раждат. Утопии сърцето възродяват, превръщат го на рай цветущ, където мирът върховен свива свойто гняздо… Към идеала поглед възведи - не на умът, а на сърцето рожба - и знай, че той едничък е надежден компас в ревът на бурите световни. Тоз, който само с ум на тоя свят живей е жив мъртвец; и чужди са за него и радости и сълзи на живота, - защото няма той човешко чувство, защото нему чужд е дух човешки!…
Що значи твоя страх, другарю мой?
Къде си тъмен поглед устремил?
Утопията проникни - и страх
не ще намери твоето сърце!"
- Над нас се вие буря! Или ти, унесен в своя блян, не виждаш нищо? Не бъдеще сънувано пред нас е - со мрачен поглед дебне ни смъртта! - Но го прекъсна Шелли, поглед сам към облачните небеса възйел: "През мрак и бура плавам с песен аз и нищо ми сърцето не смущава! На идеала фарът грей: кърмчия е любовта ми - дето и да съм, знам, ще изляза на честитий бряг!…
Честитий бряг са бъдащите дни. Световните промени и несгоди ще мина аз - и няма те да хвърлят в сърцето ми отсянка… Никой вихър свещений плам на идеала няма да угаси - от божий дух е искра той: божий дух, из мрака битието що е извикал - в светлина живот да заживей… Другарю, то е блян, утопия - нали? Та нека бъде! Во знойната пустиня на живота, където всичко крей и мре, от билка най-дребна, до сърцето человешко, - живителна роса е тя, която запазва всичко в дивната му свежест. Пустиня е сърце без идеал: едничкий верен страж на любовта - а тя, и само тя, е на човека призванието висше на света."
И бесен вихърсе над тях изви; като че звяр, изтръгнат от вериги, се хвърли той над тъмните вълни и гис бесът си зарази. Раззина зловеща паст настръхналата бездна, и оглуши тя с дивия си рев вселената… То беше мимолетен въртеж на бура ненадейна. Скоро премина той, и всичко пак утихна. Пак трепнаха звезди на небесата. Но мятаха се още все вълните и тласкаха там лодката разбита: ту мигновено в зиналата паст на бездната низвъргната летеше, ту навъзбог възйемаше се тя - и носеха я стръвните вълни към бреговете на незнаен край.
Пак бяха сбрани всичкиту другари на морский бряг. И сбрани бяха те пак да изпращат Шелли - но сега за сетен път - на път към вечността.
Морето бе на пясъчния бряг изхвърлило избраната си жъртва: - на ниска клада сложен, буен плам обгръщаше останките му смъртни.
В дълбока скръб, безмълвно там стояха другарите, унесени през мисли во онзи мир, во който през живот бе погледа му вдъхновен обърнат. Амфора во ръка еди издигнал, от час на час обливаше мъртвеца со благовонно вино - и подзети отново жадно пламнали езици обжегваха безжизнения труп…
От вятъра отвяван, към морето се черний дим разстилаше полека… Огънят свърши своята отреда - на пясъка лежеше супа пепел с петна червено-тъмни; тук-таме береяха се кости.
Изведнъж към пепелта един се спусна бързо и грабна из жаравата гореща опазен къс от трупа. Разтреперан издигна той ръка си обгорена - трептеше там сърцето на поета.
—————————————————
На гробищата протестантски в Рим, при урната на Цестия, лежат сърцето и световний прах на Шелли. Сребрист ясмин над гроба му расте, и пази сянка с тъмните си листи над мряморната плоча с златен надпис Cor cordium - Сърцето на сърцата. - Не е смъртта за него смърт. Пренесен в друг мир, живей той в нашите сърца и пази там, като весталка, чистий вълшебен плам на вечната любов.